Късна песен

Ще ме потърсиш някой ден

във късна есен

и на залез слънце.

Ще ме потърсиш

да стоплиш пак сърцето си,

изстинало отдавна,

ще ме потърсиш пак

утеха да намериш,

но тогава,

когато ме потърсиш,

ще бъде вече много късно.

Ще найдеш

пътната врата заключена

и незабравки –

поникнали от камъка.

Това ще бъде упрекът към теб,

че от камък са поникнали,

а в твоето сърце –

била съм във забрава.

Тогава,

ще си спомниш може би

онзи ден,

във ранна пролет

и на изгрев слънце,

когато бях ти казала,

че вечно ще те любя.

Ще те заболи ли ?

Мене няма да ме има –

оназ девойка,

която казваше, че си ù скъп;

скъпи сме си,

защото детството е скъпо,

но то незабелязано

и бързо си отива.

В този мрак

ще усетиш вкус на гнило,

ще капят увехнали листа,

ще почувстваш,

че нещо си отишло –

толкова невъзвратимо.

Годините,

слабостта на спомените,

те не могат да ни върнат

истинския миг.

Звездите уплашено ще трепкат,

луната ще залее

с бледа светлина небето.

В сянката на клоните

ще видиш две протегнати ръце,

но да ги докоснеш няма да успееш,

сенки ще са те.

Тръгни си бавно,

без да се обръщаш.

Спомни си детството,

момичето, което бях,

и сълзите горещи,

с които,

любовта към теб изтрих.