Мечтаех за прегръдката ти нежна,

за страстта ти - бушуваща за друга,

за целувките ти в мрака нощен...

Вечно търсих още във очите,

гледащи ме с безгранична топлина...

И в стремежа си към още нещо,

приятелството си не ти признах,

не ти казах колко те обичам, че едничък си на този свят.

А ми стигаше просто да те видя,

да събудя приятелска усмивка,

стопляща сърцето ми за миг...

Но казах ли ти колко си прекрасен?

Че си ми опората в света?

Че във теб намирах топлина

и в най-студен и мрачен ден...?

... Все си мислим - има време...

отнасяме се в недостижимите мечти.

А не оценяваме момента,

не се замисляме колко ни е скъп...

А всъщност даже ни е по-добре,

точно така да си стоят нещата...

Но разбрах ли го навреме - не...

... Сега си давам сметка аз за всичко,

сега усещам, че обичам те безкрай,

като част от моята душа си

и без тебе вече не съм цяла...

Сега прозрях колко си ми нужен,

но няма как да ти го кажа,

сега разбрах, че никога не трябва да изчакваш

обичам те да казваш на мига...

А днес те няма и всичко е безлично,

отиде си най-прекрасния човек,

отиде си и отнесе в мен искрата,

с приятелството си поддържал я преди...

                                                               На един истински ЧОВЕК