Първа част

Преди много, много лета... в Бѐлоградчик

живял мюсюлманин Хаджи Хюсеин,

що в слава на Бога, на своя Аллах

решил да издигне джамия без страх.

Дѝрил той дълго дюлгерин добър,

навред обикалял със своя катър.

Накрая на Стойне стиснал ръка,

майстор прославен от Дебър града.

Започнал. Работил. Камък връз камък

стените градил сякаш на замък,

два реда прозорци по български сложил,

та слънце да влиза в лоното божие.

Покрил минарето с мед като злато,

върха с полумесец, да грее чудато.

Пода застлал с тухли червени,

същи шевици в килими вградени.

Тавана с резба от дърво украсил,

издялал изкусно звезди и лъчи,

ошарил колоните с пъстри цветя

и храмът просветнал цял в светлина.

Минало време и Стойне решил,

в Дебър да иде, в града си най-мил,

отишъл в дома на Хаджи Хюсеин,

заплата да вземе, за туй що сградил.

На порти потропал, а там на мига

излязла красива девойка една,

с коси като злато, с очи кадифе,

в ръцете си с роза. С открито лице.

Щом зърнала момъка, в у̀плах голям

изпуснала цветето, хукнала в срам,

че щерка била тя на турчина строг,

а ласка съзряла в поглед дълбок.

Навел се дюлгеринът, вдигнал я с плам,

аромата ѝ вдъхнал и влюбил се там

не в розата кървава, а във Айше –

момичето младо... с душа на дете.

Втора част

После във хра̀ма, с чука̀ и длетото

над нишата с` слънце издялкал в дървото

флора̀лен мотив, що усетил в сърце

и име му сложил - „Роза Айше” .

От този момент се случило чудо,

пламнала обич за двама... до лудост,

но пуснал се слух навред из града,

че в грях са се врекли гяурин с мома̀.

Хаджи Хюсеин научил последен,

/тя слабост била̀ му, най-милото чедо/,

след размисли тежки, така повелил:

„Нѐму те давам... щом Бога сменѝ!”

Обзета от радост девойката бяла,

скочила бързо, в джамията спряла,

на Стойне да каже щастлива вестта,

че вяра смени ли, му става жена.

Погалил я той, но поклатил глава

„Българин горд съм! И нося честта!”-

тъй казал, а сякаш пробол я с` стрела.

и хукнала тя със сълзи към дома.

Ядосан хаджията, с пулс ускорѐн,

на своя слуга указ дал разярен,

гяурина сам да намушка с кама̀,

та да изчисти навеки честта.

В късната до̀ба, Мундьо, чиракът,

тайно дюлгерина в ъгъл причакал,

камата в гърдите му с ярост забѝл

и бяла му риза с кръв омърсѝл.

Но в миг нещо блеснало ярко в нощта,

жълтѝчка с кончѐ, що крил на гръдта,

отскубнал я алчно злият човек

и ловко прибрал я в окъсан елек.

Горд след това чорбаджията срещнал

с пара̀та в ръка, да похвали се смешно,

но щом я видял Хаджи Хюсеин,

спомен преминал през него един.

Той своята риза тогаз разкопчал,

скъсал конеца с пара̀, що висял,

и двете пендари, щом сравнил със очи,

болка огромна усетил в гърди.

Трета част

Тогава решил, при Стойне да иде,

та със душа си правда да види.

Разказал му той, макар смъртно ранен,

с жълтица от майци си как бил дарен.

Как я свалила и нему я дала

пендарата –спомен от бабата стара,

да помни и знае, че нейде в света

има и друга такава една.

Прошепнал му още, как братче й милно

турци отнели във време разделно,

как на вратлето му също висяла

паричка, да помни правата вяра.

Тежко въздъхнал Хаджи Хюсеин,

разбрал, че погубил е сестрин си син,

че бил е потурчен, а злата съдба

жестоко събрала ги двама сега.

Наблизо до тях, стояла Айше,

щом думите чула, с ловки ръце

измъкнала ножа, гърди си пробола...

и с вярна любов прегърнали Бога.

На другия ден, щом луната изтляла,

Хаджи Хюсеин с коса побеляла

пред свойта джамия излязъл готов,

с достойнство да срещне живота си нов.

На стълбите седнал и горко замолил

Христос и Аллах да вземат го горе,

та да да изкупи греха непростим,

че род е забравил в света си значим.

Свалил си чалмата, в земя я ударил

и казал на всички с език незабравен,

че Българин той е и днес завещава,

богатството свое на правата вяра.

И днес под скалите на Белоградчик

джамия със име „Хаджи Хюсеин“,

припомня с носталгия за любовта

на младия майстор... с Роза една.

Из "Шевици от раклата легенди в рими"