/продължение/

После във хра̀ма, с чука̀ и длетото
над нишата с` слънце издялкал в дървото
флора̀лен мотив, що усетил в сърце
и име му сложил - „Роза Айше” .
От този момент се случило чудо,
пламнала обич за двама... до лудост,
но пуснал се слух навред из града,
че в грях са се врекли гяурин с мома̀.
Хаджи Хюсеин научил последен,
/тя слабост била̀ му, най-милото чедо/,
след размисли тежки, така повелил:
„Нѐму те давам... щом Бога сменѝ!”
Обзета от радост девойката бяла,
скочила бързо, в джамията спряла,
на Стойне да каже щастлива вестта,
че вяра смени ли, му става жена.
Погалил я той, но поклатил глава
„Българин горд съм! И нося честта!”-
тъй казал, а сякаш пробол я с` стрела.
и хукнала тя със сълзи към дома.

Ядосан хаджията, с пулс ускорѐн,
на своя слуга указ дал разярен,
гяурина сам да намушка с кама̀,
та да изчисти навеки честта.
В късната до̀ба, Мундьо, чиракът,
тайно дюлгерина в ъгъл причакал,
камата в гърдите му с ярост забѝл
и бяла му риза с кръв омърсѝл.
Но в миг нещо блеснало ярко в нощта,
жълтѝчка с кончѐ, що крил на гръдта,
отскубнал я алчно злият човек
и ловко прибрал я в окъсан елек.
Горд след това чорбаджията срещнал
с пара̀та в ръка, да похвали се смешно,
но щом я видял Хаджи Хюсеин,
спомен преминал през него един.
Той своята риза тогаз разкопчал,
скъсал конеца с пара̀, що висял,
щом двете пендари сравнил със очи,
болка огромна усетил в гърди.

/следва продължение/