Безкрайна вис
от необяното море,
безкрайна вис
от необятното небе
се сливат
в тъмен, необхванат къс -
да даде на сияйната луна
цвета,
да подири в себе си
мига
на лунната пътека...
И опраща непрогледна
сянка
синьото и черното
море – в небе.
За да заблести,
за да засияе
лунното в искри
и разсипани светулки...
А багри ги с нескрита
топлина
от връх сияйната си плът
небесната дъга
- закръглена до съвършен овал.
Няма черно -
просто изпъква просторът,
просто иска – мираж
и миг, и бряг...
Спотаила
тъмната си половина
луната
играе,
мечтае.
В сянка
свети.
И сиянието гони
тъма и мрак.
Защото в тъмна половина
има лунен път и бряг...
лунна сянка.
С извечни мигове -
пътува в туй море,
с всевечни кътове -
жадува в туй движение -
да обсеби сянката излишна
и я преотстъпи в цветове!
15.09.84
© Валери Качов Все права защищены