По сивите стени мистична сянка се катери.

Пробягва тихо отражение в заспалите стъкла.

Пресъхнала от жажда бяга в улиците да намери

хладен пой от влагата на леката мъгла.

Надига се безформена и плъзва по земята,

като нощен призрак бледа лунна светлина.

Като в път безкраен си протяга пипалата.

Пораснал в паяжина и умрял в развалина.

Не се страхувай да прокараш пръст по мене.

Погледът ти ме отнася във свят с часовник без числа.

Дори да се въртят, стрелките не отмерват време.

Знай, страхът сковава и най-волните крила.

Понесла се в пелерина бляскава облечена,

пробягва тихо страст в средата на нощта.

В уплахата на бурен плач повлечена,

драска с нокти по гърба на любовта.

Обречени на танц тела, завързани на възел,

уловени в прегръдките едва очите си повдигат.

Залепват се сърцата ни като вълшебен пъзел

от съдбоносни клетви, скрити в тайна книга.

Не ме е страх очите ти в мене да горят.

Сезоните ще се разбъркат в бурята на ветровете.

Аз знам, ръцете ти пред нищо няма да се спрат

щом избрал си да откъснеш лунно цвете.