Сияе луната в звездния кош

и със сребро земята покрива.

Даже листо не потрепва.

Гората бавно заспива.

А и щурчето уморено мълчи.

Цветята сладко ухаят

и сънуват с отворени очи.

Потокът тръпнейки самотно,

над долината се излива.

Притихнал е славеят,

че и пътека не личи.

Подвиквам тихичко

веднъж и дваж,

но никой не откликва,

Светът е сякаш някакъв мираж.

Тогава кротко ще приседна.

Нощта не е вечна.

След час, след два нали

зората пак ще зазори.