С фанфара на бистра любов
невидимо галят ръцете на лятото,
затваряш очи, посипани с люляк
и тежката, душната нощ
като майка те носи в утробата
на щурова песен и жабешко квакане.
Лятото, което в хамаци от слънце
люлее ръждивите малки души,
русо и босо, заситено с мляко,
по синора сплита венци от жита
и камъче хвърля в студена, течаща вода.
С тиха цигулка в ухото ти писка
малкото дяволче на юлска измама
за вечност и сбъднатост,
но в двора блести слънчоглед-
да напомня, че лятото тръгва със края му,
потропва със дървен налъм по старата улица
и само петата му- лунна- просветва,
излята във мед от старец-ковач.
По пътека от пеещи спомени
пускаш душата му-
кехлибарена, речна,
пияна и щедра,
на врата с амулет против уроки,
на гърба с торба обещания,
вечно пътуващо, прашно препускащо,
гонещо, гонено,
оставило пясъчна диря,
пеперуда във мрежа,
гнезда по комините,
хвърлило в извора ярки цветя...