Тъжно е и често плача.

Тежко е - уви! - Съдба.

Да бъдем само ний добри приятели,

но съм и жена.

Ще отречеш ли колко пъти нежелана съм,

а страст изгаря ме, не мога да я потуша,

понякога е трудно да заспя.

Не се оплаквам. Хубаво е с теб -

говорим, смеем се, понякога ще потанцуваме...

Но времето не ще да спре

и неусетно ставам като старите ти вещи,

с които свикнал си и страх те е да хвърлиш.

В тоз момент аз сещам се за спомен -

в началото (ако е имало такова).

Годината и датата все още помня,

целувката, ръцете...

С любов и нежност ме посрещна.

Все още влюбена съм в тебе!

Виждам - привързан си към мен,

отрупваш ме с внимание, милувки.

И всеки ден ти храниш мойте чувства,

копнежът ми по теб расте.

А как да те накарам мене да обикнеш?

Да, има  уважение, но то не е задоволение,

емоциите са подтиснати заради сивото ни ежедневие.

Причини разни - жега, студ...

преглъщам, но със свит юмрук. Животът е боклук!

Любов - дали изобщо съществува?

Убедена ли съм или просто ми се струва,

че идва краят на едно пътуване

и мислите за бъдещето вече са безмислени!