Защо обричаш се на самота
какво ще ти даде войната?
там някъде сама жена,
стои, и моли се, и чака...
Безумно всяка нощ прегръщаш
студеният метал и тишината -
а друго тяло тръпнещо за нежност
сънува как ръцете ти я галят.
И мислиш всеки миг и всеки ден
ще оцелееш ли до края на войната -
на друга мислите са в плен
неотлъчно е до тебе в мрака.
Стоиш на своя пост, войнико,
стоиш, очаквайки съдбата -
а там едно сърце тупти
с любов по-силна от войната.
И питам се:
"Безумна ли е Любовта
или по-безумна е Войната?"
© Димитрина Станчева Все права защищены