Майка

На залеза студената жарава

вечерникът раздухва във искри

и някак неусетно свечерява

над тъжно-замълчаните гори...            

Жена във черно бавно се прибира,                     

умора скръбна в  крачките личи-                

внезапно трепва, цялата вибрира                 

с пресъхнали от чакане очи...     

На прилеп със криле една незвана

тревожна жал в душата й гнезди-

заглъхва стон последен от камбана,

виновно мигат първите звезди...

Вратата все отключена оставя-                           

надеждата похлопва и в съня...                     

В пътечката обрасла със забрава                  

жълтее още ланшната трева...                         

Знам Времето безмилостно изтрива                       

ненужното във чуждите души,                            

но в Майката тревогата е жива                        

със Вярата, която я държи...                            

... И жив ще е Синът, докато бие                     

в гръдта отляво Болката света,                

а Слънцето изгряло не открие                       

за първи път- заключена врата...

Коста Качев