И защо ми е тъжно...
Не зная.
Криволица...
Стръмна аномалия.
Всичко, Господи,
ми е наред.
А ме е стегнало нещо -
отвред.
Как танцуват,
танцуват
вече
ръцете ми.
Но потрепват гальовно -
пред яркоцветие.
И нозете ми -
уморени, безформени,
стръмнините превземат -
все още скромно.
И защо ли съм
пак разпиляна,
труднодостъпна
и несмълчана?
В този сезон-безсезоние,
на мрак
и пълнолуние,
да катериш
пак нанагорнище,
а да мъждиш -
по надолнище -
си е май...
старческо малоумие.
Или...
мажорнопеещи струни?
© Донка Василева Все права защищены
хареса ми.