кумеца (Румен Ченков)
399 1922
26 окт. 2015 г., 13:01

Малка житейска история 

  Поэзия » Любовная
456 0 8

МАЛКА ЖИТЕЙСКА ИСТОРИЯ

– Здравей!
Прости, че без покана...
минавах... в този късен час 
и... Не, няма да остана.
Не зная как, но сетих се за нас.


– А, сети се! Чудесно!
Как така?! Замина 
и сега ти беше лесно
да позвъниш. А мина

 

време и синът порасна.
Не те познава, а пък май и аз.
Отивай си! Нима не ти е ясно –
от много време няма вече „нас”.

 

– Аз май сгреших –
не трябваше да идвам...
Не знам защо реших,
че огън не изстива.

 

– Но гасне, мили мой!
Не го ли знаеш?
Угасва бавно той,
ако не го подклаждаш.

 

– Красива си! Все още си красива!
Времето е минало край теб...
и тази сила в теб е още жива...
а аз съм бил глупак... едно дете...

 

– Да, тук си прав –
като дете постъпи!
Е, жив и здрав!
И сбогом, скъпи!

 

– Ще си отида, но преди това,
пусни ме вътре само за минута.
Едно кафе... на крак... и без слова...
Студът във мен години веч се лута.

 

Бих се стоплил с глътчица кафе.
Ще го изпия и ще си отида.
Не ми прави любимото парфе –
щастлив съм, че отново ще те видя.

 

– Добре, ела, но времето отлита!
Синът ти ще се върне подир час,
ще те погледне с укор и ще пита,
какво ли прави чичото у нас.

* * *

– Прекрасна си, но май, че се повтарям,
а аз топя се в свойта си вина,
и миналото наше ме изгаря – 
днес виждам го във нова светлина.

 

Ако целуна устните ти нежни,
дали ще ме помислиш за нахал?
Ей тъй, заради чувствата ни прежни,
които съм небрежно пропилял?

 

– Не се надявай… Много си нахален…
Очаквах те… години те копнях…
И гоних като улава Михаля…
– Намерих те. До твоя дом се спрях…

 

Не ме пъди! Отдавна съм наясно,
че глупав бях и затова сгреших.
Синът ми тъжно без баща порасна,
докато в егото си мъжко аз се крих.

 

– Ще ти постеля в хола на дивана…
Не съм простила още твоя грях!
Не знам дали ще искам да останеш,
макар без тебе трудно да живях…

* * *
– Ей, мамо, кой е този чичко?
– Ами това е… той е… – Аз съм твой баща!
– Наистина! Направо е велико!
Ще ти разкажа хиляди неща!

 

Нали дошъл си ти, за да останеш?
Ще имам татко като всички… а?
Мамо, моля те, недей да плачеш!
Ама и в твоите очи блести сълза…
24. 10. 2015 г.
Русе

© Румен Ченков Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря за поздрава, Севдалин! Благодаря и на Надя, и на всички останали!
  • Гениално!
  • Благодаря!
  • Аплодисменти за идеята и изпълнението!Лее се леко,но житейската ситуация никак не е лека.Харесва ми сантименталността!
  • Благодаря!
    Към Димитров: Един читател ми каза, че това е неговата преживяна история. Животът е многолик и понякога историите в него са сантиментални, но действителни. Сълзливите шоу-програми по телевизиите често се оказват бледи копия на действителността.
  • ВЪЗХИТЕН СЪМ! ЧЕТЕ СЕ С ОГРОМНА ЛЕКОТА.АКО И ТАКА Е НАПИСАНО ПОЗДРАВЛЕНИЯ!
  • Идеята ми не е да изглежда като чисто стихотворение. Това все пак е разказ в стихотворна форма. Може да ви се струва малко бозаджийска история, но да предположим, че и такива неща се случват. Ако не ви харесва, няма никакъв проблем. Всеки има право на мнение. Впрочем и аз не харесвам предаването на Наталия Симеонова.
  • Уникално - без тези болезнени уроци морално пропадналите не могат да започнат да мислят - рано или късно всеки ще получи това което заслужава...!!!
    "–Добре, ела, но времето отлита!
    Синът ти ще се върне подир час,
    ще те погледне с укор и ще пита,
    какво ли прави чичото у нас."
Предложения
: ??:??