Имало някога едно Емо.

Живеело напук на житейски проблеми.

Вървяло уверено, понякога падало.

Обичало, разбирало, не разбирало, страдало.

Дълбоко усещало в себе си – някак,

че нейде го мислят, желаят и чакат –

не сестра и приятелка, ни майка и татко.

Някой. Някъде там. Мисъл странна и сладка...

Мисъл сякаш далечна и малко опасна,

ала чувствало Емото – във себе си, ясно,

и вървяло си Емото през дебри и бури,

през житейски проблеми, шеги, каламбури.

Девет царства ли минало, десет морета –

кой да знае? И колко изпяло куплета

на песен, от него изтъкана и търсена.

Може би тази песен зове се Обвързване.

То не знаело – силното, смелото Емо,

туй Обвързване крачи ведно със проблеми,

братя негови кръвни, сестрички му свидни.

Ала гордото Емо бе решило: Ще стигне!

“И вълните, и вятърът са (твърдо) химера!

Пред лавини и бури не ще да треперя,

ни пред мравки сакати, ни пред мечки в гората,

ни пред хора зловредни, ни пред Тоз в небесата!”

В ден случаен един, ни весел, ни скучен

(кой да знае, за Бога, как така му се случило!)

той за мъничко спря, без да иска, погледна,

срещу себе си зърна Любов Ненагледна.

„Как се казваш?”, прошепна. „Какво те засяга?”

И Любов Ненагледна хукна да бяга.

„Чакай! Аз ще те стигна!”. „Опитай се, момко!”

И Любов Ненагледна захили се громко.

Той не се колеба, ни му беше обидно,

вече знаеше някак: Тя беше му свидна.

Разтреперан и жаден след Нея препусна.

„И да хванеш ме, момко, пак ще те напусна!”

„Не ще можеш, Любов! Цял живот съм си знаел!

И когато съм плакал, и когато нехаел

за житейските драми и небесните двери,

било е, защото търсех Теб да намеря!

След години ли, дни ли (кой вече да помни?)

Той я стигна, тя спря и усмихна се скромно.

„Момко, ти ме настигна, напук на раздора.

Не Любов – аз, ти - Емо. Ние двама сме хора.

Имам тайна вековна: Със себе си нося

орис тежка, жестока – да дам на въпроса

„Защо съм такава?” отговор ясен.

Със теб го намерих, момко прекрасен!

Обвързане значи отговорност и чувство,

но в обратния ред. Мили, това е изкуство.

Аз съм Алекс, ти – моя Любов Ненагледна!

Позволи ми в очите ти за миг да погледна:

Да, вече е ясно – за теб аз Любов съм.

Това отговаря на моите въпроси.

Ти за мен си Любов, за себе си – Емо.

Нека твоята длан във свойта да взема.

Хайде, мили, да тръгваме, по пътя си, нашия.

Да, прости ми, любими, но бях се уплашила.

Затова и избягах, затова ме догони...”

Тя замлъкна, трепереща, но сълза не пророни...

А Емо погледна, разбра... и заплака,

вплел ръка с Алекс - силна и слаба, във мрака...

Завесата пада.

Те седят прегърнати, застинали между четири

-КРАЙ-

ъгълни завета

от времена древни.

Започва НАЧАЛОТО.

След края на началото на тази приказка и двамата няма да са същите...