25 дек. 2009 г., 01:18

Мама 

  Поэзия » Другая
399 0 1

Мама

 

В заветен пост на мъртвите

               кошмари

- някоя легенда ще те съжали,

 за тебе нов и предан -

твоя страх ще приюти,

и отмине в своя поход...

     *

Любима – от светлинен лъч

огряна... в чудни звездни блянове

- от нощ изтръгната и стоплена

     във светлина.

Милост да обичаш -

                 милостта за живите.

Едно без мяра – търсене,

               трептене в буен устрем...

Но отчайваща зората струпва

-         светло и пределно грубо,

-         ясно в съчетанията на деня:

Далечен път е тя –

                               кошмарен пек -

строги и нелепи очертания...

Жестоко и безмълвно

                              - като търсене

          във мрак нелепо...

Тя е там – далечна,чужда

- за тебе няма лек -

така е сякаш нужно...

   *

А чезне в сенки всеки

                              нощен час

- безумно във копнежите

          големи

- без дъх –

изгубен е един човек.

  *

Той дълго зов отправя към

любима

и стихийни чувства сплита

да измоли светъл лик -

за своите тежнения...

Далечна и недостижима

-         сияйна

в непристъпна красота

- някъде във весел здрач –

чезне Тя

 – любима и всевластна.

“Искам в замяна на себе си

и любовта

- едно-едничко!

Аз съм твоя , но ми подари

“майчино сърце”!

    *

В стих предвечен

никоя погибел

няма да намери ред

- ти отдай ù се и можеш да откриеш

    - дълбина и глъб,

и чувства, дето ще отмерят

         -  сън и вечност

във стихиен тътен

                упоени.

 Гора във тъмен писък

буди неизказани стенания

и дъх на пръст

–        ужасен съсък

на клонати възли сплита

във екливи сенки на тъма.

До погибел -

страх и писък на гора

- предвечна!

Там момчето броди сред

      горските мъхнати веди,

- черно в сенки и тъми -

открива пътя непонятен

във дъбрава от мистични

        лесове...

Момчето ходи – търси пътя към

една любов,

във тъмната  гора

- дъхът на топлина го води;

в лапите на тъмнината

едно сърце

- се мъчи да просветне.

И на пътя, като пътеводна дан,

във светлината да отекне!

Ти къде си?

Моя мила

   и отчаяно гореща

             до сърце

- изтръгната любов?!

А сплита корен в корена гиганта,

единият улавя другия

и двамата преграда първа,

 неизвестна

- на търсещия - да направят.

Препънат тръгва момъкът

  отново -

     там, напред!

Във съсък и във вихър-пукот

старите гиганти канари

- препращат неуверен шепот...

“Ах, удари ли се мама !”

“Ах, мама...”

     *

Свеждат лик дървета и треви.

От себе си ли, от тътнежа

- от гореща доброта

-         на огън се обричат.

За сетен миг познали

            тъмнина и горест

- доброволно се изпепеляват...

 

01.09.85

© Валери Качов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??