13 июл. 2012 г., 13:58

Мароко 

  Поэзия
649 0 0

Казват, че времето тече като пясъка през пръсти.

Подаваш краче, а богът се мръщи.

Зад маските често нямаме мисъл.

Помните ли кой друг го е писал?

Защото аз се губя, отивам някъде,

без някой да ми каже „чакам те”.

Защото робите живеят като кучета,

а псетата обучих ги.

Морето дава ми единствения блясък.

Аз будя се от трясък на скитници,

потънали в езеро някъде през времето нарезано.

Аз не пиша, не пея, не дишам.

Не смятам числа и не губя.

Чувам океана и мисля, че съм луда.

***

В морето има разни фигури, които просто те привличат.

Те в тях са сигурни, те просто те обичат.

Те рисуват, сякаш искат да ме вземат,

всички земни сили таят дъх да ме поемат.

Земята ме обича, а слънцето ме учи,

вятърът ми сочи както ще се случи,

но водата от всички е най-близка,

носи ми наслада и това, което искам.

Тя има силата световете да променя,

тя има дарбата сезоните да сменя,

тя може цвета си да мени и да го превръща в изкуство,

тя погребва хиляди души магически и дръзко.

Тя не подбира възраст, пол и предразсъдъци.

Тя взема мъдрите и даже съдници.

Тя е смела, буйна и неконтролируема.

Тя има дарбата да бъде върла.

Аз като прах по кея се рея,

давам всичко, което творях, всичко, за което живея.

Аз 3 пъти умирах,

100 се раждах.

Аз в нея се взирах и си угаждах,

аз имам сетива на хищно животно,

попило света през мишници потни.

Аз имах талант.

Аз имах желание.

Със себе си има дори отрицание.

Аз бях боса.

Бях роб.

Бях и края.

Бях дори това, дето не желая.

Аз имах спектакъл.

Аз имах и роля.

Имах слабост.

Имах и воля.

Аз с тях мълчах,

докато говоря

Бях твоя.

Бях и моя.

***

Но в тези триъгълници нелепи аз скрих стъклото.

Със сърце и с дрипи одети дишах в черно море.

Аз нямах ни дом,

ни усет за тайни.

Аз имах учители всевишни – незнайни.

Аз умирах под лъчите.

Горях от страст на клада,

нека гледа до насита тоя, дето страда.

Да бъда кафяв лист хартия,

пластмаса за спомен.

Оръжие-флейта.

После могила на лъч отронен.

***

От дървото аз паднах като малка горила,

разкъсала семейната плът,

а бащината с кръв измила.

Аз майка си грозно поробих,

късах месото ù с нокти до своята сестра.

Зарових детинските ноти.

***

Аз съм луда.

Ужасна.

Вулгарна.

Нямам душа или корист.

Моите думи са пропаганда на шизофреник, молещ за помощ.

Аз имам много имена, много завети.

Фантазии от твърд наркотик как да убиете чудовището с щит.

***

Вие нямате мисли дори да мълвите.

Празни са всички слова.

Вие гледате в звездите.

Аз се взирам в онова.

 У дома аз ще стъпя с кубинки по пода.

С нож кожата ви ще съдера.

После ще свиря на Моцарт нота

и като зомбита ще ви възкреся.

Нека умират нещастните роби.

Нека потънат, тихо замрат.

Те и в смърт теглят окови

и в утроба не дръзнат.

Те не ценят живота.

Нирваната.

Поемата.

Правилно не четат.

Те не са достойни за ваната.

Нито за нашата скръб.

Те без друго са слепи животни,

които с весла друга лодка гребат.

Те нямат топлите ноти,

не познават и северен студ.

Аз не искам те да ме гледат,

не искам да ме доближат,

не искам в света ми верен

уроди вместо нас да творят.

Аз не искам потокът да спира.

Не искам нови лица.

Те старото не развиват, аз не спирам да творя.

Ние боси ходим по вълните,

а Моисей е жалка лъжа,

нещастен идиотин в купол на стотици деца.

Той ви пороби.

Той ви направи машини.

Гнусна вмирисана плът,

но на него простихте това,

което днес не четат

***

Те нямат власт над нас.

Те нямат семейство.

Те нямат карти за пас.

И зная лъжливото еврейство.

Те плюят по нас от древни времена.

Не слушат нашите завети.

Те не струват повече от нас!

Те не са

музиканти.

Сценографи.

Актьори.

Хореографи.

И поети!

© Без Име Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??