„И на самата тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца.“
Евангелие от Лука
Иде слънцето над нас –
нищо, че е късна есен!
„Късна есен – ранен час!“,
шушне кестенът надвесен.
Шушнат и ели в захлас
притчи – майчина тревога,
вятър тих извива глас,
глас молитвено към Бога.
На Ямача над пръстта
лик бетонен им изляха.
Син и майка – под виста
колко пролети изтляха?
Уж възкръсна… Ето – пак
сред листата дреме есен
и в савана бял по мрак
пак ще го повием с песен.
Всеки казва си: „Живях
честно и не сторих подлост.
Не извърших смъртен грях!“
Мярка за човешка доблест.
Мярка за човешки ръст
и отрудени години –
дом, семейство… „Оня кръст
не за мен е!“ – и подмине.
А пък кръстът – век след век,
чер и страшен – натежава.
Става ли делът ни лек?
От кръвта си Той ни дава.
За човек човекът – вълк.
Брани с нокти своя статус.
„Нямам майка, имам дълг!“ –
мярката на Бог за святост.
Камък скръбен. Монолит.
Майка със Сина – за кратко.
Меч в сърцето ѝ забит –
бреме пагубно, но сладко.
Стихотворението участва в Националния поетичен конкурс „Майко моя, моя Богородице“2024, организиран от СНЦ “Алфа Криейтив Тийм” и община Хасково, и не спечели награда. Победителите на: https://www.facebook.com/act2021konkurs/
© Мария Димитрова Все права защищены