Късно е. Рано за изгрев. А аз искам у дома,
където очите на мама и татко са винаги топли.
Дворът зад къщата още ме лъже, че мога
крепости от сняг по гърба му да издигам.
Искам там. Но е тъжно, защото е познато,
а не е същото. Не се пробва орехът с корени
къщата в небето да изстреля...
И сянката му форми по кожата ми не реди.
Къде ли съм? Една горчива тъга в гърлото ври
едва, едва и се превръща в болка на сърцето.
Сигурно съм си същата. Променил се е затвора.
А вятърът и без мен стъклата на прозорците е счупил... ...