МЕСТЕН ЧОВЕК

Той е там - навсякъде. И е просто обидно,
когато минаваш край него и с крачки солидни
в неизвестното хлътваш без глухото "здрасти" -
като замрелите в мрака, разтърсили някого, страсти.

И сам го оставяш, загледан в онази пътека,
по която изчезва, преваляйки хълма, човекът:
Забравяш го. Как да си спомним лицата безлични,
когато чуждите хора за нас си приличат!

Останал далече, той в хоризонта се вглежда.
И може би там ще намери това, за което ти се не сещаш.
Или просто ще чака край пътя, приседнал на сянка -
като камъка, несъбудил се още от дългата дрямка.

А ти като вестник, подмятан от вятъра пъргав -
все скиташ и спираш, и с новия порив ще тръгваш.
Додето прахът и водата по крилете натегнат -
и те към земята като с лепило натегнат.

Но даже тогава на него не ще заприличаш -
на човека далечен, тишината свята обичащ.
Защото той е израсъл в пейзажа и в него
е мястото му - на камък с години улягал.

И само когато случайно от там го изместят -
внезапно крещящата рана и тебе ще стресне.