Безмислица съм

В паяжини оплела

от безхаберие

монотонните си дни.

Безвремие от дишане,

оставено  в килера,

ненужна съм на себе си дори.

Монолог съм

Кукловод с гротескна масака

като призрак от картина.

Сричам непонятно

думи от забравени мечти.

И съм безпаметна,

без минало,

като изтрити със гума

белеят сълзите в две очи.

Безнадежност съм

Бездомник, свит в молитва,

под дрипите

с треперещи ръце се моли.

Премръзнали от лутане

и нозете чакат пристан - тих.

Но нечута е молбата

и с вятъра остава,

пред Храма на душата

се сбогува със безгласен вик.

Непростена съм

В отчаяние

лицето ми помръква.

Изминала съм път,

а няма никакви следи.

Дори и името,

издялано в мъглите

върху камък.

Не ще напомня,

че ме е имало

сред многоликите съдби.