Съзнанието ми намита нежелани мисли надве-натри,
на купчинки насред белите поля на моя свят,
и те се жълтенеят бледи като пясък,
и допускат малко цвят в стерилно белия пейзаж.
И продължава мисълта ми да събира
купчинки пясък, купчинки нежни, непроляти мисли и мечти...
И вятър ги развява и довява ги до мен обратно -
мъртви чувства, непоносими страхове...
нежелани спомени – преследват ме и те...
Гоня ги с последни сили – бягам вътре в себе си
далеч от тази болест.
Заключвам с тежък ключ вратите на стая без прозорци и врати, ...