Къде потъва моето самочувствие и защо усещам се така неудовлетворен?

Защо не мога да си кажа: "Аз съм първият, мен трябва да ме стигат, само мен"?

Това е въпросителна голяма. С години опитвам се да я реша.

Предъвквам и изплювам хапките които хапвам, поднесени ми щедро от света.

Светът, където аз живея и който иска ми се да покоря,

ежедневно който поставя ми задачи и лесни и проблемни и свързани с това,

решавайки ги да определя цената, която трябва да се заплати

от другите, за да ме ползват и изстискват ценното в живота ми.
 

А всеки бори се да е интересен,

сред околните да буди жажда за контакт.

Да е недосегаем за никого и да не е лесен

и максимална полза да извлича от всеки факт.

И всичкото това, погледнато нацяло, формира самочувствието ни пред света.

А борбата и защитата му е най-основополагащата ни черта.

И в нейно име готови сме да хапем, готови сме да убиваме дори,

готови сме да умрем, ако се наложи, но само своето да защитим.

И това валидно е за цял свят, за всички хора по света,

за живата природа като цяло, та дори и за мъртвите тела.

Защото от едни условия сме създадени и всеки е роден така,

с възможности, каквито майката природа му е дала и хъса да се бори за това.

И пак задавам си въпроса: "Къде е моето самочувствие? Къде потъва и какво поглъща го?

Къде да търся компенсации, че липсва и че няма го?"

Може би в туй, че живота сложен е? Може би в туй, че всички се боим

да не изостанем в темпото и без да щем да проспим

мигът заветен, който чакаме, който ще ни издигне на върха,

а в залисията пропускаме успехите ни в дребните неща,

които ни действително изграждат като хора с личностни черти,

но които нашата грандомания не нахранват и това не може да ни удовлетвори.

Защото смятаме, че сме от сой направени и сме създадени да завладеем света.

Каква заблуда? Каква трагедия? Това е проблемът ни на практика.

И явно това е дупката, в която ни самочувствието изтича

и липсата на опит в живота ни убива и в негативни действия врича.

И всичкото е в нашия максимализъм, в стремежа си да продължим,

напред с демараж пред другите, в живота да ги прередим.

И такива сме мнозина с големите мераци за това.

А възможностите толкоз малко са. Така устроен е света.

И това е може би мотора на живота, да гоним първите пред нас.

А те надолу да ни бутат и да ни използват всеки час.

И ние да се надяваме, че в някой звезден миг

самочувствието ни ще порасне, като това на преследвания от нас елит.

Да се надяваме!

                                                              Стефан Цеков