С крясъка на тишината
затихна ли бурят във мен?...
Във студа на сълзата
потопих ли покварния спомен за теб?...

"И винаги до теб ще бъда,
и винаги теб ще пазя,
и никога на студа няма да те предам,
и никога любовта ти няма да погазя..."

Думите ти като в ехо кънтяха,
като сред урагани преминали...
забиваха се, сякаш остриета...
душата безмилостно пробиваха...

Твоите лъжи провиснали във мрака...
твоето "винаги"...
твоето "никога"...
Твоите прозаични мечти...
изсукани в изиграни умело лъжи...

Твоите измислени слънца,
в преоткриваните от мен хоризонти...
И онези твои хиляди лица...
рисувани в мрачна картина,
прикована на черна стена...

И заслепена от твоето "винаги",
неуморно изричано...
не виждах, че то всъщност
на "никога" приличало...

И давах ти хоризонтите на
своето "винаги",
и скривах полетата на
омразното "никога"...

И неусетно "винаги" и "никога"
тела преплетоха...
и се сляха с лъжите ти,
така умело изплетени...
И аз, скитницата,
потъвах... затъвах...
не разбирах ли... сляпа ли бях...
че онова... моето "винаги"
всъщност е било... онова...
неизричаното... твоето "никога"!...