Допиваш кафето си.
Дали мислиш за мен?
Защо съм тъй несигурна,
когато става дума за теб?
Усмихваш се.
Долавям твоето дихание.
Докосвам устните ти с моите.
Дали невинно е това, или е грешно.
Забързано излизам от таксито.
Теб чакат те, а мен дали ме чакат?
Усмихваш се.
Долавям твоето дихание.
Как искам да ме прегърнеш,
но дали невинно е това, или е грешно?
Самата аз съм малка въпросителна.
Разкривам свойте чувства,
но дали не води до греха прямотата.
Желая те, бленувам те.
Заспивам и си мисля :
дано не го сънувам,
защото всяка мисъл за теб
би могла да убие брака ми.
Защо те желая толкова,
когато зная, че си недостижим?
Защо изгаря ме всеки спомен,
свързан с теб,
когато зная , че не бива?
Разумно ли е да обичаме,
когато знаем , че не трябва?
Колко много въпросителни, 
а отговорът е в сърцата ни.
Колко лесно би било , ако можех
да заповядвам на сърцето си!
Колко лесно би било, ако можех
да пренебрегна това усещане!
Да престана да мисля за устните ти,
за дланите ти, които искам да докосвам,
за раменете ти, които искам да прегърна 
и да остана цяла вечност сгушена до тебе.