Много дълго мълчах след раздялата,
но сърцето от обич болеше
и не знам какво толкова чаках -
тази обич без гордост да беше.
Може би да вървим под звездите,
да ухае на сняг и на обич,
и със всяка снежинка прелитаща
любовта да ни свързва душите.
Може би да те слушам във тъмното,
да се смеем щастливо във мрака,
всяка моя сълза нецелуната
да превърнеш във нежност дочакана.
Беше толкова хубаво двамата -
ти до мен, аз до теб по пътеката,
но не свихме гнездото си заедно
и нещастен отделно е всеки.
© Даниела Атанасова Все права защищены