Бездънното небе
ни гледа с укор ням
и гневния му дъжд
дави земята.
Гневът е толкова голям,
че удря възрастните,
удря и децата.
Цветя с пречупени стебла,
се мъчат да се скрият
ниско в тревата.
Страх и болка ни гнети.
А Бог за обич ни създаде
и свят красив ни подари.
Но ние забравихме Помпей.
Забравихме Содом.
Не ни е скъпа ни земята,
ни бащиния дом.
Сами себе си намразихме.
Богородице, майко свята
на колене те моля, дойди.
На българите свяст дари.
Да спомнят Аспарух
и Фанагория.
И ние като него,
сами без чужда помощ
нека сътворим
„Нова Българска история”.
© Лиляна Стаматова Все права защищены