Момичето, което всъщност бях,

отиде си, замина надалече.

Стопи се морен юлският му смях

в дъжда на мрачна ноемврийска вечер.

И всичко беше. Няма го сега.

Вали печал направо от небето.

Днес не е цветна младата дъга,

а черно-бяла, даже на райета.

Страстта ми се покри във дън земя.

Часовникът отмерва друго време.

А любовта полека излиня

и се спомина – дявол да я вземе.

Момичето, което всъщност бях,

сега е друго. Помъдряло от тъга.

Не оцветява устните му грях.

И не мълчи в очите му снега.

Различно е момичето, уви,

ала по нещичко на мен прилича.

Макар че във душата му вали,

то още знае как да те обича.