На бяла пейка в парка

седи момиче в тъмно облекло.

Сама, сред зелена пролет и

с крачета боси в свежата трева...

Очите и са вперени високо в синевата

над града, над шума, над суетата,

и  бяло облаче някъде над планината

се оглежда в тези две небесно сини езера…

Аз гледам отстрани и знам -

аз седя на тази пейка

като ангел, виждащ за първи път света.

И знам загубих тази чистота,

и знам от тогава минаха не едно лета.

Загубих обичта, загубих младостта,

наранявах, губих себе си и теб и мразех,

и пак намирах всичко, и го пазех.

И сега аз знам, да знам –

аз съм същото момиче в парка,

но съм сама,

а ти забрави за всичко, нали така?

 (30.05.09)