Един късен следобед,
пътувайки с автобуса,
прибирам се вкъщи
и мисля...
Но защо отново за Бога
мисля?
Къде изобщо се намирам?
Аз ли съм това?...
Душата крещи, пролива сълзи.
А навън монотонно вали...
... Това съм аз - дъжд.
Дъжд от сълзи, дъжд от мечти.
И нито капчица реалност.
Колко ли струва
да се отърва от всичко това?
Колко ли струва, просто да забравя
точно тук, точно сега?
За една реално-нереална мечта.

Минавайки през големия град
с бързината на филмова лента,
всеки там, навън, върви
забързан, разтревожен
или безгрижно щастлив.
Но едно кътче, до фонтаните
две души, толкова близки,
толкова... влюбени...

и щастливи.
Не искам да съм егоист,
но, защо не ми се случи това?
Аз и ти,
с чадърчето в ръка.
Под тихите звуци на
монотонна роса?
Само ти и аз.
На тяхното място.
Точно там, точно сега?

Може би прекалено много мечтая,
но е чистата истина.
Все още за мен съществува,
но само за мен...