Дълго чаках тези дни.
Сънувах, че сме двама- аз и ти,
споделящи покоя на бурните вълни,
но от този сън не остана и прашинка дори.

Днес тъгувах много.
Не знам дали вината е във теб
или съдбата ме наказа строго,
за да пиша този морски ред.

Обикнах аз морето,
всеки слънчев лъч е част от мен.
Не мога да докажа на сърцето,
че не те обичам във този ден.

Вероятно много заслужаваш,
но аз изгубих те тъй лесно.
Нека с нея своя път да провървяваш,
нищо, че за теб сияе сърцето ми проклето.

Oпитвах да забравя тез спомени солени,
но от тях роди се любовта.
Беше тъй прекрасно, че вълните с тебе бяха споделени,
не усетих що е болка и тъга.

Без теб не можех спокойно да заспя,
ти беше смисълът на всичко мое.
Опитвах под крилото твое сърцето си да приютя,
защото без тебе то само е.

Нямам си идея дали прозря,
че по следите твои аз
ден след ден сама вървя,
надявайки се да ми подадеш ръка.

Ти беше първото момче-
дар от синьото море,
което успя да грабне моето сърце,
а сега го търся, протягайки безпомощно към теб ръце.

Мечтаех за това лято силно.
Нали твърдеше, че до тук всичко беше,
но не ти ли става милно
как в косите ми нежно като бебе спеше!

Успя ли да забравиш милувката моя,
изтри ли вече всяка тръпка?
Ще отречеш ли, че бях прашинката светла в покоя
и искрицата жарка, пробождащата те със всяка твоя стъпка?