И се разлива синьото пред мен...
Морето смъква тънката си риза,
със поглед, ненадейно променен,
по стълби от рапани бавно слиза
в дълбокото, в самата ми душа
и засиявам в синьо просветление.
Със шепота на чайки се теша,
препълнена със нежност и смирение.
Морето ми напомня, че съм миг,
прашинка върху скута на Земята,
самотна лодка, неочакван вик,
понесен от внезапен топъл вятър. ...