Раздипля се край мен и ме обсипва с ласки,

цветенца водораслени , седеф по смуглата ми плът.

Играе си със слънчевите зайчета и за последно –

всичко му е свидно, диша с пълна гръд.

Преди да го оставя във властта на зимата,

е до невярване кристално синьо и добро.

Отгоре облаците са застинали в картина нереална.

Какво ми казват, наредени за дъждовния гавот.

Естествено, че тръгвам и не се обръщам.

На кея раницата ме зове на път.

Морето през септември е притихнала стихия.

И гали въздуха соленият му дъх.