Пак си унила и мрачна,
о, моя душа, скитнице!
За мен си толкоз прозрачна -
пак си ранена, нещастнице!
Идваш да плачеш горчиво,
от болка и студ потреперваща.
Поглеждаш виновно, страхливо,
виждам те колко си страдаща!
Нищо не казваш, а виеш,
кат` вълчица сама посред мрака.
Стискаш зъби и криеш,
защо тъй тихо проплака.
Пак ли раниха те, жална сиротнице,
пак ли те лъгаха - безсрамно, жестоко..
Защо тъй наивна си, клетнице,
че падаш все от толкоз високо?!
Хайде ела, за утеха готова.
Сълзите ще бърша от твойте страни-
Заедно двете сме в тази отрова,
в която сърцето ни натопи..
© Димитринка Димова Все права защищены