Мрачна пелерина
света покрива,
уличните лампи заблестяват,
опитвайки се да ни опазят...
Вървиш съвсем сам в тъмнината
и всеки малък шум те притеснява...
Шумоленето на дърветата
и писъкът на бездомните котки...
Те се отразяват в съзнанието ти...

Забързваш крачките,
опитвайки се да избягаш от тях...
Целия настръхваш,
побиват те тръпки...
Оглеждаш се предпазливо,
когато пресичаш
предпоследната пряка до дома.

Минаваш покрай една задънена уличка...
В нея бездомник се рови
в контейнера с боклуците...
поглежда те,
с мръсното лице и ококорените си очи,
едновременно яростно, но и мрачно...
Този поглед всява лек страх в теб...
Не се спираш и бъзро отвръщаш глава,
не искаш да си преставиш
да си на негово място...

Става ти хладно,
загърваш се с якето си...
мислиш си колко път има още
и за това, което те чака в къщи...
Мекото легло, с топлата завивка и удобната възглавница...
задъхваш се, студено ти е, страх те е...
Чувстваш умора,
от дългия ден в работата,
но удовлетворен от нея...

Сещаш се обаче, че като се прибереш,
няма кой да те посрещне с целувка...
Няма кой да се тревожи,
защо не си се прибрал още...
Утешаваш се,
като си казваш, че и това ще стане,
че има още време...

Продължаваш да вървиш...
Вече си на няколко крачки от входната врата
на твоята крепост...
радваш се че вече си защитен,
от всичкото страдание на света...
ти си силен, защото не допускаш
то да обгърне и теб...
Но се чувстваш празен и самотен,
за сметка на всичкия ти успех в живота...
Затваряш вратата...
Отдъхваш си и край... денят е свършил за теб...