Тази сянка,
която в нощите броди –
задушна, тягостна, без мярка,
пъдя я. Не си ходи.
Обикаля, като бездомно куче
и живота ми смуче.
Не ѝ отива, да скимти пред вратата.
Пусна ли я, сама си вкарвам белята.
Дрипава, гладна и жадна,
притаявам я в душата си бедна.
Не ми отива, да я прогоня,
но как с нея другите да догоня!
© Василка Ябанджиева Все права защищены