Горо ле, Горо зелена,
имаш ли сянка дебела,
имаш ли вода студена,
телата да си разхладим,
жаждата да си утолим?
Гората мълчи не дума,
тъжна и снага потрепва,
жално ме в очи поглежда
и тежка сълза отронва.
-Юначе, недей ме пита,
че ми и душата разбита.
Вчера от тука премина,
дружина от мъже седмина.
Всичките върли и злобни
с резачки и брадви огромни.
Плюха си те на ръцете
и без да се каят и маят
посякоха ми нозете.
Ред по ред дървета поваляха
и ми снагата разголваха.
Хич не им мигна окото,
за зайчето милото, горкото,
че няма заслон да намери.
А катерицата къде ще се катери?
Къде птиците гнезда ще свият
и рожбите си във тях да скрият?
Как пък сърце им не трепна,
че хубостта ми затриват
и извори ми ще секнат,
и билките ще изсъхнат,
гласове птичи ще заглъхнат.
Но ще дойде време да се покаят,
какво ги чака не знаят,
въздуха мръсен ще дишат.
Ще се проклинат и въздишат,
че гората без милост изсекли
и беда голяма си навлекли.
Плаче Гората и стене
от туй безотговорно племе,
продажно, нагло, нехайно
причинило и болка безкрайна.
Гората е дар от Бога
-Юначе, бийте тревога!
Който на нея посяга
от проклятие не ще избяга!
© Йорданка Василева Все права защищены