"Кажи ми, моля те, какво те мъчи?
Дойдох при тебе много от далече,
Кажи ми, за да мога да помогна,
Макар с: "Не бой се, мъничко човече!"

Кажи ми, моля те, какво те мъчи!
Недей така да хлипаш, че се плаша!
Какво главицата ти тъй разбърка?
И всичко вътре - стори го на каша?

Кажи ми, моля те, какво те мъчи?
Ако не спреш да хлипаш ще заплача!
Кажи ми, моля ти се, говори ми!
Пък ако искаш двамата ще плачем...

Кажи ми, моля те, какво те мъчи!
Обида ли, от хорските уста,
Какво те тъй прекърши като клонка,
И открадна от очите радостта?

Мълчиш... А аз сега какво да правя?
Ридаеш, а дори не знам защо,
Врачка аз не съм, че да отгатна,
Какво да сторя, ти кажи какво?!

Мълчиш... А уморих се да те чакам,
Уморих се да те моля да ми кажеш,
Не мога да помогна аз на нещо,
Което ти не искаш да покажеш...

Добре! Мълчи! Плачи! А аз си тръгвам,
Дори не пожела да ме погледнеш,
Не пожела да споделиш ти таз тревога,
До мен не пожела ти да приседнеш..."

Така си тръгна, аз дори не се обърнах,
Сили нямах аз да разясня,
Че понякога човеку му е нужна,
Само простата, човешка самота...