Животът стана нещо нехудожествен.
Не мъжествен, а цинично мръсен.
Подкарва те с човешкото си множество,
без да пита кой си ти, какъв си.
Не го е еня, че си с болни стави
и не можеш тъй, на тъгъдък,
да претърчиш деня, и изоставаш,
и нямаш сила, и не стиха дъх.
И само за приятната милувка
на добрия срещен суховей,
бавиш крачка, спреш до мене ти –
уж, че се развързала обувката! – ...