На двайсет обичах до лудост,

до забрава, до себеотричане.

Не любов – смъртна присъда.

Сега се будя, за да ме обичат.

На двайсет мислите пъклени

горяха с изгрева в яркочервено.

На двайсет стъпвах по въглени.

Сега земята разцъфва пред мене.

На двайсет бях като птиците –

все във високото, стръмното, чудното.

Осъмвах, пареха ме зениците.

Сега се уча да живея мъдро.

И е толкова странно и хубаво

как света сама опитомих,

как мечтите сами се сбъдват

щом обичаш на четиресет и...