Да вярвам ли на думите цинични?
Да се радвам ли на усмивките привидни?
Да ги лъжа ли, че съм щастлива?
Да ги мамя ли, че всичко е наред?

Те казват ми – ах, колко си красива
  и винаги върви напред…
Ах, как на думите да вярвам?
Защо говорят те зад моя гръб?

Защо аз искам да им вярвам, 
  но не вярвам 
и уж приятели сме, 
  а се съмнявам…

Как до тук се стигна?
Как излишната съм вече аз?
Как вулкан от лава
от прахта изригна 
и сложи край на приятелството с вас?

Колко тъжни очите ми са днес!
И как блестят сълзите ми…
А те се гледат и не забелязват
колко болка, колко болка има в мен…

Как искам с някого да споделя
свойта мъка, своята тъга…
Но трябва първо аз да прелетя
над цинизма и над подлостта…

И как?
Приятели ли са това?
След като ми се смеят зад гърба!
След като не виждат мойта болка!
След като слепи са за моята тъга!

Прости, прости, сълза, 
аз нямам с кого да споделя…
Аз нямам пред кого да те изплача…


Надя 24/03/08