Здрасти, Малечка,

кажи, где така отиваш ти?

На летището не виждам,

няма хора да прииждат.

Този куфар е голям,

скъсан отстрани е, знам.

Ти ми каза, помниш ли,

че когато ти тежи,

сещаш се за чичо ти Иля,

който с него те връхлетя.

Бил човекът на война,

мислел си за своята жена.

Виждал я красива, нежна.

Ефирно било, но безнадежно.

Прост човек и неграмотен,

мръсен, тъп и безработен.

Той с едничка мисъл само

вечер бомбите изстрелвал прямо.

Че момиче ще го чака

там на перона, дето от влака

слязъл той с ей тоя куфар,

с който ти сега лекуваш

раните отворени и болките разпорени.

Тя, онази русата, не била там.

Само един старец в зелено, пък и ням

там го пресрещнал на перона

и му рекъл, че е вип персона.

Чичо ти Иля понеже

почнал да се тревожи вече,

път му сторил и отминал...

Ти сега недей така,

Малечка, помни това,

че дори да не те чакат,

може пък да те оплакват.

Но ти вземи на тоз старчок

думите, с които той зове се ВИСОК,

защото той едничък, мъдър,

свойта болка в земния пъкъл

е заровил тъй дълбоко,

че не сеща се прошлякът

що е това злоба или самота.

Кат онази тъпа равнина,

дето ти сега се криеш.

Но помни, защото е свободен,

защото за него има полет...

Не кат твоя – със самолет,

не със пушка или арбалет,

а със свободата и със волността,

точно като в детска приказка,

лети, лети високо той,

не взема никакъв завой.

И рее се над ширината,

високо гледа ни от висотата

и чуди се старчето защо

сме се свили на гъсто кълбо

и не помръдваме, и не потръпваме,

когато вятър в косите ни блъскаше,

когато сняг по прозорците чукаше

или пък облакът място правеше

на слънцето, на което

онзи старец си е продал сърцето

и нарича се негов събрат,

юнак със мъхест калпак,

великан с храброст устремена

и сбръчкана младост, но озарена!