И ето я, тя излиза,
съчетала умело цветовете,
сложила бялата карирана риза,
широките джинси и кецовете.

Вдига лявата ръка
и поглежда часовника,
нервно потропва с крак:
кога ли ще дойде този влак?

Сетне той идва,
тя се качва и завчас
на уреченото място стига,
и сякаш на перона всички слушат сладкия й глас.

С топла прегръдка тя ме поздравява,
а усмивката й закачлива и за миг не се изтрива.
Почва тя с патос да разказва
как във влака всеки с теб се спира да приказва.

Адски възмутена, след това отблелязва
колко безвкусно облечени хора е видяла,
смесването на стиловете визира,
цветовите съчетания дебатира.

След това ми разкрива
как по смъкнат момък от влака умира,
марките на дрехите е запаметила
и от парфюма му се е пленила.

И както се разхождаме, унесени от разговора,
небето силно се намръщи
и снежинките, една по една,
започнаха да падат върху градските къщи.

И ето, че за момъка и влака
тя бързичко забрави,
със сняг и сноуборд мозъка й се запали,
възмущението от майчината строгост
не пропусна да обади -
как всички снежни блянове трябва да остави.

След минутка се успокои
и бързичко ме укори,
как не й съчувствам и капчица дори.

С усмивка на уста
изчака моето извинение
и беше готова за нова шега,
за да не изпаднем в униние.

И така, моето сърцато човече
аз ви представих в няколко стиха,
дори небесните богове,
знам,че я обикнаха.