Стоя на моста, в светлината на изчезващия ден

малко съм самотен, реката си тече под мен

отива далеч на изток към онзи океан

да го целуне някъде си там... Смея се сам.

Смея се на розовеещите се облаци,

обримчени със жълто по края,

вълнистите им форми

вятъра, който тъй нежно ме обгръща,

надалеч е ходил, но при мене се връща

и все ще се връща...

Шастлив съм, че мога да се насладя

на угасващата светлина, на реката, на деня.

Усетих го бавно да се изнизва като пясък между пръсти

дали пък ще се свие на кравайче между спомените пъстри?

А те като пухчетата на глухарче се разбягват и събират пак,

бягат с вятъра, които се завърта, поема и мен и ме вдига

над моста, бяга по устието на реката.

Слънцето се стопява зад мен и пада все по-ниско

а ние сме поели някъде на изток.

Завъртам се край големия град при океана

милиони животи под мен са проснати сега,

слушам, гледам всяка човешка съдбина,

случваща се в полумрака, плача и смеха

И ето го океанът, вятърът леко ме оставя отгоре

и аз се разтапям напълно, потъвам под една вълна,

разтварям се като сол във вода, сега аз съм сол и вода!

Простирам се от бряг до бряг и се лея, и се вълнувам, и се смея...

Ехти гласът ми, а ехото се връща пак при мен,

стига и до тоя мост, на които стоя и се взирам в залеза

и пак съм си все същият, но в мен го има този океан

облаците, вятърът, хóрата... и не съм сам, не съм сам...