И днес застанах аз пред листа бял.
Затърсих Музата в мен крилата.
За да я помоля тъй без капка свян,
да постои при мен в тишината.
Разперила бях взор в синевата,
в очакване да се завърне тя.
И да донесе от цветовете на дъгата,
от вятъра със дъх на морска сол.
С лъчи от слънцето да ме докосне,
да ме обрули с летния си дъжд.
И до небето тя да ме въздигне,
за да намеря онзи порив див.
***
Там някъде в безкрая, в миг назрял,
вулкан изригващ мощен в тъмнината.
Ще се роди (стиха), чрез огън преживял,
възторжен ще поеме път към Светлината.
© Валентина Недялкова Все права защищены