На прозореца
Отворих прозореца.Беше ден.
Колко дълго се крих зад завесите,..
докато ти не дойде при мен.
Бях забравила как изглежда света вече!
Поех дълбоко въздух.Сякаш първата си глъдка...
от нов живот,но не започнал на чисто,
ами от прахта възкръснал,..
част от миналото..
Разперила ръце,опрях ги в краищата на перваза.
Сркаш че на самия свят на ръба!
Гледах напред,в нищото без болка и умраза...
Този път завесите останаха да скриват не пред мен,
а зад гърба.
Налудничева усмивка и детски смях в ушите ми-
Нима аз бях такава и преди!
Блестеше...сякаш слънце бе лицето ми...
Не надежда,нещо друго в мен гори!
На ръба на моя свят...
зградите оставят сивкав отпечатък в погледа ми.
Но само стотна,само миг
и небето е толкова близо до душата ми.
И тя полита...
отскубва се от килията на тялото ми...
Не гълаб ами прилеп,
живял на тъгата ми в оковите.
И се рее...все по-близо до светлината...
по-нависоко...далеч от прозореца ми.
А когато стигне слънцето,не ще огасне в пепел
и потъне във земята-
крилата му са днес от пръст направени.
Защото някога бе птица бяла
и щом упари се се скри във мрака,
от страх и ужас прегоряла-
превърна се във прилеп,който изгрева безумно чака.
Сега лети към светлината...
Черен като сянката на вечерта...
А на прозореца бях аз-само моята останка,
сякаш прекопиран образ със индиго-
без сълзи,без мисъл,без тъга.
13.03.06г.
© Рени Радева Все права защищены