На раздумка с Дявола...

Кафето горчиво изпих и в каприз

внезапен поисках да видя сега

дали пък Съдбата с нехаен реприз

не готви ми глупава, нова шега...

Но трепнах защото до болка познат

ме гледаше образ усмихнат, рогат-

и сякаш прониза ме с рентген-лъчи

зеленият фосфор от умни очи...

Разклати рогцата на малко козле,

и с глас неочакван за миг ме смути:

-Какво ти е братко?... Изглеждаш ми зле

и весел не си ти, тъй както преди...

В душата ти виждам тревога пълзи,

кървят ти очите, във плач без сълзѝ,

не можеш ти нищо да скриеш от мен-

тревога в теб съска с език раздвоен...

Внезапно пред него усетих се гол

и сякаш отворена книга аз бях-

зеленият фосфор душата пробол

накара ме малко да трепна от страх.

Не знаейки как да започна подред

объркващ на думите смисъл и ред

тревогата своя пред него разкрих-

безсмислено беше и нищо не скрих...

...Ти питаш защо съм невесел сега,

тревогата питаш защо ме гнетѝ?...

Ей кръст ти чертая с трептяща ръка,

макар че във кръста не вярваш и ти!...

Аз също не вярвам, но тъй от деди

свещена традиция нам отреди:

когато за вярност обет ще дадем-

пред кръст и кама да се вечно кълнем...

И ето кълна ти: се тоя Живот

обичам безкрайно и тая любов

платил бих със всичко, дори с ешафод,

приел бих и жребий ненужно суров,

но как да съм весел сега ми кажи,

когато Оная с косата кръжѝ

и сякаш Света е от Бога проклет-

тя брули Живота без милост, без ред!...

И не на мъгляво предчувстви тя

е рожба, а образ тъй земно зловещ-

в нелепата участ на мъртви цветя

тревогата моя ти сам ще съзреш...

Крещи тя в очите на гладни деца

напомня съдба на умрели слънца

и питай ми после дали бих могъл

да бъда безгрижен и весел- не зъл!...

Как весел да бъда кажи ми сега

над мене се вият тревожни орли

и аз уморих се от тази Съдба:

да гоня кошмари в предчуствия зли...

И сякаш катран от библейския ад

до днес се разлива над нашия Свят,

а тъпана, който тревожно трещи-

от моята кожа е, знаеш ли ти!...

Зеленият фосфор сияе в мъгла...

-Ех Дяволе, гявол си, гявол си тук,

не ти ли отърва обръщаш глава-

ни лук сякаш ял, ни мирисал си лук...

Очите налудни на сиви дула

се взират зловещо към детски тела,

смъртта разпорежда край нас пиршество

в прослава на диво и зло божество...

Но тъй е Живота кодиран във мен-

веднъж да се раждам, веднъж да умра,

а знам че събирани ден подир ден

са бомби със мощ от разбити ядра

и ето духът им обърнат в тротил:

Животът  сто пъти във мен би убил...

...Ех Дяволе, братко, кажи като мъж-

и що ли сто пъти,

                                щом стига веднъж!...

Коста Качев