Обесих те със въжената люлка,
с която играех си като дете.
Прости, Любов, но някак си се случи
и неумишлено живота ти отнех.
Със невинните си детски пръстчета
те хванах за врата и стисках здраво.
Очите ти изцъклени ме гледаха
и никъде встрани, само направо.
Уж бесих те, а не спирах да плача,
мъка ми беше, че се разделяме.
Не се плаши, Любов, при теб ще дойда
и вечно стта ще си споделяме.
Не исках да те гледам как се мъчиш,
затова реших да ти сложа края.
Прости ми, че така те нараних,
но оттук нататък ще съм вечно твоя.
© Стефка Георгиева Все права защищены
но пък хубаво стихотворение се е родило...
чудна поанта...сърдечно към теб, Стефи.