дакота (Дакота)
152 364
27 июн. 2007 г., 22:17

над душите ни плачат орлите 

  Поэзия
1232 0 11

Все по-рядко ще мислиш за мен,
все по-слабо ще чувстваш дъха ми,
ще се губя в мъгла... примирено -
сляп безпътник до входа на църква.

Подредена   в графата „кошмар"
ти повярва,  че съм измама -
на два полюса пръскахме жар,
на екватора дъжд ни удави.

Още чакам да дойдеш с нощта...
а в сърцето ми тежко и кърваво,
победено от  пулса  на края,
безнадеждно, безстрастно и мъртво е.

Още мога  да тръгна към теб
и да дам нов живот на словата,
ще разкъсам полярния лед...

Ще отскубна скръбта от душата си.


Извор бях...  вече не съм...
Липсват всички надежди за бъдеще.
През мечтите  ми мина тайфун
и отнесе гнездото на сънищата.

Няма дом, няма кораб с платна...
Няма пристан и лодка спасителна.
Някак тъжно отми ни водата -
над душите ни плачат орлите.

Вече няма молитви... ни храм
и по устните жаждата стихва...
Нежността проси сякаш от срам
и в безмълвие крие очите си.

Като скитник във бездна от лудост
все по-често се спъвам във спомена,
който имаше форма  на сбъдване
с най-безумната мисъл за обич...

Не кръстосахме свойте съдби,
не докосна косите ми черни...
От сърцето  ми пламък крещи -
тихо гасна на друго крайбрежие.

Във обратните полети спряхме.
Укротихме крилата си в мрежи
(изтъкани от слабост и страх)
и безкрая на времето жертвахме.

© Дакота Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??