Ти търсиш в мене днес надежда, 

но аз съм цялата покрита с прах.

И цялата отвънка съм изглежда...

Скала. Не ме рони. Недей че пак...

Ръцете ми ще станат клони бели

и пак ще чакам птицата от юг. 

Да се завърне някоя неделя....

и да запее. Точно... ето тук! 

В сърцето да запее малка, плаха... 

Кое ли птицата крепи така? 

Щом в своя кръг дори не маха. 

И сякаш горе я държи река. 

Тъй светлосиня... Чиста. Неподвижна.

Не знае тя ни ад, ни в стон ечи. 

През нея само като котки рижи, 

минават кротки, слънчеви лъчи. 

И с острите ноктенца драскат 

коравото на този малък свят -

за дума нежна или топла ласка, 

за песен птича върху цъфнал цвят. 

За силна майчина прегръдка, 

попила с пръсти, с дланите зова. 

Тъй както синята река не пуска

онази птица, плаха...

Затова... 

Ти... не търси. Надежда няма в мене. 

Бих пяла, пяла... с птицата преди. 

Кръжала бих със нея, нощем, денем. 

Бих... молила, бих молила дори. 

Сега съм стих. В отломките събирам. 

Парчета песни, птичите крила. 

И мъничко надежда всъщност имам, 

че пак ще се превърна на скала.