Прогонихме надеждата - отива си...

Събира си старателно багажа....

и  знамената  бойни бавно свива си.

Някак унил и жалък е пейзажа.

Дали защото розовите очила е сложила,

или най-модната тузарска дрешка

(усилия да е красива е положила),

да се простим със нея ни е тежко?

Неловко крием някак си вината си

и иска ни се с нас да си остане.

Признаваме си, въпреки  ината си,

че можехме навреме да възстанем

против противното  и подличко  живуркане,

против забраните, законите фалшиви

и ежедневното досадно юркане

по стълбицата на живота. Против диви

желания, порядки. (В тези  нрави

летаргията съпротивата е приспивала.)

Така и никой нищо не направи...

А уж Надеждата последна си отивала…